Хенри Чарлз Буковски

 Чарлз Буковски е псевдоним на Хайнрих Карл Буковски, роден на 16 август 1920 година, в Андернах, Германия, в семейството на Хайнрих и Каталина. Майка му е германка, а бащата е американски военнослужещ с немски и полски корени. Хенри твърди, че е незаконно дете, но брачните документи показват, че те са се оженили един месец преди неговото раждане.

Заради срива на немската икономика през Първата световна война, семейството емигрира в Америка през 1923 година, и първоначално се установява в Балтимор, Мериленд, а после в Лос Анджелис. През по-голямата част от детството му неговият баща бил без работа и малтретирал семейството си, физически и ментално. Хенри бил срамежливо дете, не много общителен, като това се задълбочила през тийнейджърските години, заради сериозен случай на акне и подигравките на съседските деца, заради немския му акцент и дрехите, които родителите му го карали да носи. От тогава започва и да пие, като смята, че алкохолът ще му помогне занапред и счита това за зараждането на неговия хроничен алкохолизъм.

След завършване на гимназията в Лос Анджелис, Чарлз Буковски посещава колежа в града през следващите две години, като учи изкуство, журналистика и литература.

През 1944 година, докато живее във Филаделфия, е арестуван от агенти на ФБР, в подозрение, че иска да избегне военната служба. Задържан е в затвор за 17 дни, като след това се проваля на задължителния „физически” изпит за прием и е обявен за негоден за военна служба. Тогава Буковски започва да пише и публикува разкази. Не успява обаче да се впише в литературния свят и се отказва от писането за около десетилетие, време което е известно като „десет годишно пиянство”. През този период той сменя няколко работни места и живее главно в Лос Анджелис. През 1955 година влиза в болница, заради поти фатално прокървила язва, и след изписването му започва да пише поезия. В края на същата година се жени за писателката Барбара Фей, но се развеждат три години по-късно. След развода, Буковски се връща към пиенето, но продължава да пише.

През 1960 година се връща отново на работа в пощата в Лос Анджелис, позиция, на която работи почти десетилетие. Преживяванията му там са описани в романа „Пощата”. През 1962 година той е дълбоко покъртен от смъртта на първата му любима Джейн Бейкър, която става негова муза за последвалите творби, които Буковски написва, и се счита, че тя е била любовта на живота му. През 1964 година се ражда дъщеря му Марина Луиза Буковска, от тогавашната му приятелка Франсис Смит, за която той не се жени, но въпреки това е любящ баща.

На 49 годишна възраст, Чарлз Буковски приема предложението за работа на издателя Джон Мартин, и става писател на пълно работно време. След това решение всичките му последвали творби се публикуват от Black Sparrow Press. Буковски се впуска междувременно в серия от любовни афери. Преживяванията му дават повод да напише „Скарлет”, „Жени”, „Холивуд”.

През 1976 година, Буковски среща Линда Лий, която притежава ресторант, с която прекарва дните си до края на живота си. През следващите две години живеят заедно, пренасят се в къща в Сан Педро и през 1985 година се женят.

Буковски умира от левкемия през 1994 година, на 73 годишна възраст, в Сан Педро, Калифорния. Погребението му е организирано от будистки монаси. На надгробния му камък е написано „Не опитвай.”, израз от едно от неговите стихотворения. Това бил съветът му към писатели и поети, да не опитват да пишат, а просто да чакат това да се случи.

По сценарий на Буковски е сниман филмът „Barfly”, в който участват Мики Рурк и Фей Дънауей. Също така е направен филм по едноименната му книга „Factotum”. За Буковски, Жан-Пол Сартр казва „Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш”.

Чарлз Буковски – библиография

НОВЕЛИ:

Post Office (1971) – Поща

Factotum (1975) – Фактотум

Women (1978) – Жени

Ham on Rye (1982)

Barfly (script) (1984)

Hollywood (1989) – Холивуд

Pulp (1994) – Криминале

ПОЕЗИЯ И СБОРНИЦИ

Flower, Fist, and Bestial Wail (1960)

Poems and Drawings (1962)

Longshot Poems for Broke Players (1962)

Run with the Hunted (1962)

It Catches My Heart in Its Hands (1963)

Crucifix in a Deathhand (1965)

Cold Dogs in the Courtyard (1965)

The Genius of the Crowd (1966)

2 by Bukowski (1967)

The Curtains Are Waving (1967)

At Terror Street and Agony Way (1968)

Poems Written Before Jumping Out of an 8 story Window (1968)

A Bukowski Sampler (1969)

The Days Run Away Like Wild Horses Over the Hills (1969)

Fire Station (1970)

Mockingbird Wish Me Luck (1972)

Me and Your Sometimes Love Poems (1972)

While the Music Played (1973)

Burning in Water, Drowning in Flame (1974)

Africa, Paris, Greece (1975)

Scarlet (1976)

Maybe Tomorrow (1977)

Legs, Hips and Behind (1978)

Love Is a Dog from Hell (1977)

Play the Piano Drunk Like a Percussion Instrument Until the Fingers Begin to Bleed a Bit (1979)

Shakespeare Never Did This (1979); expanded (1995)

Dangling in the Tournefortia (1982)

The Bukowski/Purdy Letters (1983)

War All the Time (book)|War All the Time (1984)

Horses Don’t Bet on People & Neither Do I (1984)

You Get So Alone at Times That It Just Makes Sense (1986)

The Roominghouse Madrigals (1988)

Beauti-ful & Other Long Poems (1988)

Septuagenarian Stew: Stories & Poems (1990)

People Poems (1991)

The Last Night of the Earth Poems (1992)

Screams from the Balcony: Selected Letters (1993)

Living on Luck: Selected Letters, vol. 2 (1995)

Betting on the Muse: Poems and Stories (1996)

Bone Palace Ballet (book)|Bone Palace Ballet (1998)

The Captain Is Out to Lunch and the Sailors Have Taken Over the Ship (1998)

What Matters Most Is How Well You Walk Through the Fire. (1999)

Reach for the Sun: Selected Letters, vol. 3 (1999)

Open All Night (book)|Open All Night (2000)

The Night Torn Mad with Footsteps (2001)

Beerspit Night and Cursing: The Correspondense of Charles Bukowski and Sheri Martinelli (2001

Sifting Through the Madness for the Word, the Line, the Way (2003)

As Buddha smiles (2003)

The Flash of the Lightning Behind the Mountain (2004)

Slouching Toward Nirvana (2005)

Come on In! (2006)

The People Look Like Flowers at Last (2007)

The Pleasures of the Damned (2007)

The Continual Condition (2009)

Чарлз Дикенс

 Чарлз Джон Хъфман Дикенс е роден на 7 февруари 1812 година, в Ландпорт, Англия. Три години по-късно семейството се мести в Лондон. Детството му е почти идилично, прекарва времето в игри навън, но също така чете много. Баща му работи за кратко като чиновник, което позволява на Чарлз да получи частно обучение за няколко години в училище Уилям Гилс, в Чатман. Този период е неочаквано прекъснат, след като Джон Дикенс похарчва повече средства, отколкото има и е вкаран в затвора за това. Малко по-късно останалата част от семейството се присъединила към него, освен Чарлз, който остава на пансион при Елизабет Ройланс, семейна приятелка. За да плаща за пансиона си, и за да помогне на своето семейство, Дикенс започва да работи в голям склад за стоки на десет часов работен ден. Понякога чак жестоките работни условия, оставят дълбок отпечатък върху него.

След като Джон Дикенс прекарва няколко месеца в затвора, неговата баба умира и му завещава известна сума пари, с която той успява да се разплати с кредиторите и да се върне със семейството си при г-жа Ройланс. Все пак майката на Чарлз не иска от него да напусне работа, което много го наранява и му повлиява в отношението към жените. Така условията на работа на средната класа става една от главните теми в творчеството му. По това време започва да посещава академия Уелингтън, което според него не е добро училище. По-късно започва работа като чиновник в адвокатска кантора Елис и Блакмор. В свободното си време научава стенография и напуска работа, за да бъде репортер на свободна практика. През 1830, Чарлз среща първата си любов, Мария Бийднел, прототип на Дора в „Дейвид Копърфийлд”. Родителите й не одобряват Дикенс и я изпращат на обучение в училище в Париж.

През 1833 година, Чарлз Дикенс публикува първата си книга A Dinner at Poplar Walk. След това става политически журналист. Скечовете и статиите, които пише се издават в следващата му книга през 1836. Успехът му на писател продължава да расте и на следващата година той публикува „Оливър Туист”. През 1836 година, той се жени за Катрин Хогърт, дъщеря на издателя на Evening Chronicle. След кратък меден месец те се установяват в Блумсбъри. Двамата имат десет деца. Неговият по-малък брат Фредерик и сестра му Мери се пренасят при тях. Той е много привързан към сестра си, но тя умира в ръцете му през 1837, след кратко боледуване.

През 1842, Чарлз Дикенс и неговата съпруга предприемат първото му пътуване до САЩ и Канада, което е доста успешно, независимо от подкрепата му за премахване на робството. През 1846 година, Дикенс инвестира в благотворителен проект за изграждане на къща, която да приютява изпаднали жени, където да им помагат да се научат да домакинстват и да поемат нов път в живота. След това филантропията на Дикенс става добре известна, като в някои проекти той дори участва анонимно.

През 1851, семейство Дикесн се местят в Tavistock House, където той написва много от произведенията си – Мрачната къща /1852/, Трудни времена /1854/, Малката Дорит /1857/. През 1856 година, доходите от книгите му позволяват да купи къщата Gad’s Hill Place, покрай която минавал всеки ден като дете и мечтаел един ден да живее в нея. През 1857, Дикенс наема професионални актьори да изпълнят пиесата му „Замръзналата бездна”, която написва с протежето си Уилки Колинс. Тогава започва връзка с една от актрисите, Елън Тернан, която продължава до края на живота му. На следващата година се разделя с жена си Катрин, но по това време разводът е бил немислим за хора, толкова известни, какъвто е бил и той.

След десет години почивка, Дикенс предприема пътуване из английските провинции. След това написва други шедьоври като – Приказка за два града /1859/ и Големите надежди /1861/.

На 9 юли 1865, докато се връща от Париж, заедно с Тернан, Чарлз Дикенс попада в голямата влакова катастрофа при Стейпълурост. Единственият вагон, който остава непокътнат и върху релсите е този, в който пътува Дикесн. Той се опитва да помогне на останалите ранени, докато дойде помощ.

През 1867, той предприема второто си пътуване в Америка. На следващата година предприема пътуване из Англия и Шотландия, изнасяйки серия от „четения”, но през 1869 показва симптоми на лек удар и останалите четения са отменени. На следващата година, Дикенс преживява още един удар, в къщата си. Той умира на следващия ден, като така и не се връща в съзнание.

Той е погребан в Уестминстърското абатство, макар това да не било неговата воля. В завещанието си, той казва, че не иска да му бъдат издигани паметници в негова чест. В него той оставя и голяма сума пари на Тернан, позволявайки й да стане независима жена. За тяхната връзка се съди единствено от книгата на дъщеря му Мери, тъй като самата Тернан изгаря писмата, които са си писали. В книгата Мери разказва за тайната им връзка, продължила 13 години, и твърди, че са имали син, който обаче умира съвсем малък.

Ърнест Хемингуей

 Ърнест Милър Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г, в Оук Парк, Илиноис. Баща му бил лекар, а майка му музикантка. Той е второ дете от четири братя и сестри. Като голям признава, че е мразел майка си, защото го карала да свири на чело, но не отрича, че уроците са му помогнали по-късно в писането. От 1913 до 1917 г, Хемингуей посещава гимназията в Оук Парк, където играе в много отбори по различни спортове, и свири със сестра си в училищния оркестър. Също така публикува статии в училищния вестник. Така той първо става журналист, преди да стане писател, тъй като след завършването си работи няколко месеца като репортер във вестник.

През 1918 г, Хемингуей се записва в Червения кръст. Той напуска Ню Йорк и се озовава в Париж, който е бомбардиран от Германия. Още на първия ден той е изпратен да помага на ранените от експлозия във фабрика. Месец по-късно попада под смъртоносен огън и е ранен. Въпреки раните си той успява да спаси един италиански войник, за което получава италианския сребърен медал за храброст. Той има части от шрапнел и в двата крака, претърпява операция и е преместен в болницата на Червения кръст в Милано, за да се лекува. Там се влюбва в Агнес вон Куровски, медицинска сестра, с която планират да се оженят, но тя се сгодява за италиански офицер, и това дава горчив материал на Хемингуей да напише „Една много кратка история”. В болницата се сприятелява с Дорман-Смит, с когото остават приятели цели десетилетия.

През 1919 г, Хемингуей се прибира в къщи. Той няма още 20 г, но войната е оставила своя отпечатък върху него. Прекарва лятото в Милано. После работи като кореспондент на свободна практика, и като помощник редактор, когато отива в Чикаго. Там той живее със съквартирант, чиято сестра го посещава, и той се влюбва в нея от пръв поглед. Те започват да си кореспондират, това продължава няколко месеца и на 3 септември 1921 г се женят. Два месеца по-късно заминават за Париж, тъй като Хемингуей е нает за чуждестранен кореспондент за Toronto Star.

През 1923 г, се връщат в Торонто, защото Хайдли е бременна и там се ражда синът им Джон Хадли Никанор. През това време в Париж е публикувана първата му книга „Три разказа и десет поеми”, където семейството се връща през януари 1924 г и се настанява в нов апартамент. На следващата година семейството заминава за годишната си визита в Памплона. Пътуването вдъхновява Хемингуей за първия му роман „Слънцето също изгрява”, където той изразява впечатлението си от борбата с бикове, която ежегодно наблюдават в Памплона. След публикуването на романа през 1926, Хемингуей и Хайдли се разделят, тъй като тя разбира за аферата му с Паулин Файфар. През януари 1927 той се развежда с Хайдли и през май се жени за Паулин. След медения им месец, където Хемингуей се заразява с антракс, той планира следващата си колекция от кратки разкази „Мъже без жени”, публикувана през 1927. До края на годината те напускат Париж, тъй като Паулин е бременна, а Хемингуей претърпява сериозна злополука в банята, където прозорец се срутва върху главата му и го оставя с голям белег върху челото, за чиято поява се носят легенди, тъй като Хемингуей не споделя как го е получил. Синът им Патрик се ражда през 1928 г, в Канзас Сити. После пътуват до Ню Йорк, където Хемингуей разбира, че баща му се е самоубил.

Когато се връщат в Кий Уест, Ърнест Хемингуей завършва „Добре дошъл в обятията ни”, която е посветена на трудното раждане на Патрик. През 1931 се ражда и третият му син Грегъри. Две години по-късно Хемингуей и Паулин пътуват до Южна Африка, което му дава материал за „Зелените хълмове на Африка”. На следващата година, Хемингуей си купува лодка, кръщава я Пилар и започва да плава в Карибско море. От това пътуване се ражда романа „Да имаш и да нямаш”, публикуван п рез 1937. Същата година приема да отразява събитията от испанската гражданска война. Там среща Марта Гелхорн. Това води до бавна и мъчителна раздяла с Паулин през 1939. Заминава за Куба, където Марта се присъединява към него и след като разводът му приключва, двамата се женят на следващата година.

Третата му съпруга го вдъхновява да напише най-известния си роман „За кого бият камбаните”, публикуван през октомври 1940. Романът става книга на месеца и му печели наградата Пулицър.

По време на Втората Световна война, Ърнест Хемингуей взима участие в Европа. През 1947 г получава бронзова звезда за смелостта си по време на войната. В края на войната, отношенията му с Марта вече са приключили и той среща Мери Уелш, за която се жени през 1946. В годините след това, Хемингуей работи върху трилогия „Земя”, „Море” и „Въздух”. През 1951, написва „Старецът и морето”, която също става книга на месеца и печели наградата Пулицър на следващата година. Докато е в Африка, Хемингуей претърпява две последователни самолетни катастрофи. Подаръкът за Коледа на Мери е чартърен полет до Конго, който катастрофира, докато летят с него. На следващия ден се качват на самолет, за да стигнат до Ентебе, където да получат медицинска помощ, но самолетът избухва още при излитането. След тези инциденти, той е доста зле физически и пие повече от обикновено, за да потисне болката.

През 1954 г, получава Нобеловата награда за литература, но не успява да я получи лично, заради влошено физическо състояние. През 1956, се връща в Европа, а три години по-късно си купува къща в Айдахо, където работи върху изгубените си ръкописи от 1928 година, които ненадейно намира в куфарите, които е забравил преди толкова години в хотел Риц, и когато го посетил отново от управата му напомнили, че все още се съхранявали там. Той посещава Испания няколко пъти, но до 1960 параноята му се засилва много и той смята, че е следен от ФБР. Приет е в клиника, където е лекуван с електроконвулсна терапия. Три месеца след изписването му отново е приет в болница, след като Мери го намира да държи пистолет в ръката си. Два дни след изписването му, на 2 юли 1961, Хемингуей успява да се самоубие с пистолета си след като се заключва в кабинета си. Явно Ърнест Хемингуей е страдал от генетично заболяване хемохроматоза, както и неговия баща, което представлява неспособност да обработва желязо и това се отразява във физическо и ментално разстройство.

Ърнест Хемингуей – Библиография

The Torrents Of Spring – 1926 Пролетни води

The Sun Also Rises – 1926 И изгрява слънце (Фиеста)

A Farewell to Arms – 1929 Сбогом на оръжията

Green Hills of Africa – 1935 Зелените хълмове на Африка

To Have and Have Not – 1937 Да имаш и да нямаш

For Whom the Bell Tolls – 1940 За кого бие камбаната

Across the River and into the Trees – 1950 Отвъд реката, сред дърветата

The Old Man and the Sea – 1952 Старецът и морето

1961 Снеговете на Килиманджаро и други разкази

Islands in the Stream – 1970 Острови на течението

The Garden of Eden – 1986 Райската градина

True at First Light – 1999

Умберто Еко

 Италиански литературен критик и романист, който печели международна слава с интелектуалната си книга „Името на розата” (1980), която е книга за книгите. Тя обобщава в себе си различни жанрове, литературни теории, средновековни изследвания, мистерии и библейски тълкувания. Повече от неговите проучвания, включително „Теория на семиотиката” (1979) са развитие на методологията на комуникация.

Умберто Еко е роден в Александрия, Италия, на 5 януари 1932 г. Баща му бил счетоводител, преди правителството да го призове за служба в три поредни войни. По време на Втората Световна война, Умберто и майка му живеят в малко планинско градче. След като завършва образованието си в Lieco Plane, Умберто се записва в университета в Торино, и получава докторска степен през 1954 година. Тезата на неговия докторат е свързана с ранния философ и мислител свети Томас Акуинас. След като се запознава с изследванията му, Еко признава в едно свое интервю след това, че тогава е спрял да вярва в Бог.

От 1954 до 1959 година, Умберто Еко работи в Милано като културен редактор. Последната година служи в армията. След това работи като преподавател в университетите в Милано и Флоренция. На 39 годишна възраст, Еко е назначен за професор по семиотика в университета в Болоня. Той също така е преподавал и в Харвард, и в Йейл.

Литературната му кариера започва през 50-те години на 20 век, когато започва да списва рубрики във вестници и да публикува статии. От 1959 до 1975 той е главен редактор на издателите Бомпиани в Милано. От 1979, Умберто Еко е вицепрезидент на международната асоциация за семиотични изследвания. Той основава и издава собствено списание за семиотика. Също така през годините получава множество награди, сред които са наградите Strega (1981), Viareggio (1981), Anghiari (1981), Medicis (1982), McLuhan Teleglobe (1985). Той също така има почетни степени от няколко университета.

Еко е женен за Ренате Рамге, художничка с немски произход, която му помага да преведе „Махалото на Фуко”.

Най-големите му творби в областта на семиотиката са – Теория на семиотиката (1976), Семиотика и философия на езика (1984), Границите на превода (1991).

Най-известният роман на Умберто Еко е „Името на розата” (1980), в който действието се развива в 14 век, където силата на живота и смъртта се държи от светата инквизиция. Секта, наречена Франчелите, заплашва богатството и политическото влияние на църквата. Главните герои се опитват да докажат, че серията от извършени убийства, не са дело на дявола. Те откриват, че отговорен за тях е слепият библиотекар, който пази липсващият ръкопис на Аристотел, изгубената втора книга от Poetics (поезия). Библиотеката и манастира изгарят във вечен огън и ръкописът изчезва.

По книгата е направен филм, и е преведена на много езици. Тази книга носи на създателя си двете големи литературни награди на Италия – Viareggio и Strega.

Вторият роман, който носи на Умберто Еко такава световна слава е „Махалото на Фуко”(1983). Той е смесица от детективска история, въведение във физиката и философията, интересен анализ на лудостта и мъдростта. Сюжетът на книгата разказва за млад професор, който убеждава приятелите си, че темплиерите са разработили план, който щял да ги отведе до контрола върху митичен източник на сила, събиращ в себе си цялата енергия на света. С помощта на един невероятен компютър те вкарват историческите данни, с които разполагат и успяват да създадат карта, която поставят под махалото на Фуко, което се намира в консерваторията по изкуства в Париж. Но създаването на този план, в крайна сметка води до смъртта на всички.

Ръдиард Киплинг

 Ръдиард Киплинг е роден на 30 декември 1865 г, в Бомбай, Индия, в семейството на Алис и Локууд Киплинг. Баща му бил професор по архитектурна скулптура в училището по изкуства в Бомбай. Родителите му се преместили там годината, когато Ръдиард се родил, а се срещнали две години преди това, при езерото Ръдиард и били толкова впечатлени от красотата му, че кръстили първородния си син на него.

Когато Ръдиард става на пет години, той и неговата три годишна сестра Алис са отведени в Англия, както бил обичая, за да бъдат отгледани от двойка, която се грижела за деца от Индия с британски произход. Така следващите шест години те живеят в къщата на капитан Холуей. Все пак децата имали и роднини в Англия, които посещавали през лятото.

През 1878 година, Киплинг бил приет в колежа на обединените служби в Девон, който бил създаден няколко години преди това, за да подготвя момчета за военните сили. Първоначално му било трудно, но пък създава много здрави приятелства. Също така тогава се влюбва във Флоренс Гаррард, която става прототип на Мейси в първия му роман „Светлината, която гасне” (1891г).

След колежа Ръдиард не успява да спечели стипендия, за да отиде в оксфордския университет, а родителите му нямат финансовата възможност да го издържат. Затова неговият баща му намира работа в Лахор, днешен Пакистан, където той е директор на училището за изкуства и успява да уреди сина си като помощник редактор в малък местен вестник.

Ръдиард работи усилено, тъй като нуждата му да пише и твори била много силна. Той скоро публикува и първата си стихосбирка. През 1883 година, Киплинг посещава Симла, известна още като лятната столица на Индия. След това се връща в Лахор и написва 39 разказа, които са публикувани между 1886 и 87 година. След това, на следващата година, Ръдиард е прехвърлен в по-голям вестник, в Алахабад, в Обединените провинции. Той продължава да пише и публикува три колекции от кратки разкази.

Тогава Ръдиард Киплинг се замисля за бъдещето си. Продава правата върху шест тома с разкази за 200 паунда и тези на „Обикновени истории” за 50 паунда и заедно с парите от заплатата си за шест месеца, която му е изплатена, решава да си проправи път към Лондон, центъра на литературната вселена в британската империя. Така започват пътуванията му в Америка и през 1889 прави своя дебют в лондонския литературен свят.

През следващите две години той публикува „Светлината, която гасне”, преживява нервен срив и среща писателя и агент Волкот Балестиер, с когото заедно написват The Naulahka (наименованието на книгата не е спелувано както трябва). По съвет на лекаря си, Ръдиард отива на ново морско пътуване и посещава Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия и Индия. То се връща в Лондон, веднага след внезапната смърт на Балестиер. Преди това изпраща телеграма да бъде приет от сестра му Каролин Балестиер, с която той имал интимна връзка от предходната година. Двамата се женят на следващата 1892 година. Когато са на меден месец в Япония разбират, че банката, в която са им били вложени парите е фалирала и поради загубите си, те се настаняват в малка къща във ферма, близо до Братлеборо. Там се ражда първото им дете, Джозефин. Тук се ражда и идеята за Маугли и неговите приключени, които са описани по-късно в двете книги за джунглата. След раждането на дъщеря им, семейството купува 10 акра земя, от другия брат на Кари, Бийти, разположена на хълм, гледащ към река Кънектикът и си построяват собствен дом. Кръщават го The Naulakha в памет на починалия й брат. През следващите четири години, той написва двете книги за джунглата и Маугли, композицията от разкази „Работата на деня” и романът „Капитан Кураж”.

През 1896 г, се ражда втората му дъщеря, Елиз. Ръдиард и Каролин вече не са така пламенно влюбени, но въпреки рутината остават верни един на друг. Животът им във Вермонт много допада на Ръдиард, но след пиянското нахлуване на Бийти, братът на Кари, и неговия арест, те вече не могат да останат там, тъй като уединението им е нарушено.

Така през 1896 те се връщат в Англия, установяват се на брега на Девон, в къща, гледаща към морето. Следващата година се ражда синът им, Джон. Киплинг издава и две поеми „Химн” и „Бремето на един бял мъж”. През 1898 г, Киплинг и семейството му заминават да прекарат зимната си ваканция в Южна Африка, което се превръща в традиция.

През 1902 г, Киплинг купува къща разположена в Източен Съсекс, Англия. Тогава нямала баня, течаща вода на втория етаж, както и електричество, но Киплинг обикнал къщата от пръв поглед. Същата година е публикувана и друга негова известна детска книга „Просто истории за малки деца”. Той пише и два научно фантастични разказа „С нощната поща”(1905) и „Есе за А.В.С.”(1912).

През 1907 г, Ръдиард Киплинг достига върха на своята популярност след като е награден с Нобелова награда за литература. Наградата е учредена през 1901 и той е първият писател с английски произход, който я получава. През 1915 неговият син загива в битката при Лос. Така се ражда поемата „Моето момче Джак”. Гробът на сина му остава неизвестен.

Киплинг продължава да пише до 1930 г, макар и с не толкова голям успех като преди. Той умира от перфорирана язва на 18 януари 1936 г, на 70 годишна възраст. Странен факт е, че смъртта му е предизвестена от грешка при печатането на вестника, където съобщението, което пуска е объркано и гласяло следното: „Току-що научих, че съм умрял. Не забравяйте да ме изтриете от списъка си с абонати.”

Марк Твен

 Самюел Лангхорн Клеменс е роден във Флорида, Мисури, на 12 ноември 1835 година, в семейство на местен търговец. Той бил шестото от седем деца, като оцеляват четири, освен него – сестра му Памела и братята му Орион и Хенри, като последният загива на 20 годишна възраст при експлозия. Когато Твен е на 4 години, семейството му се мести в пристанищния град Ханибал, който става прототип на града в книгите за приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин. В градът все още съществува робството, и Твен се запознава с тази индустрия, която става доста дискутирана по-късно в творбите му.

Когато е на 11, баща му почива от пневмония. Той е принуден да напусне училище и да започне работа, и така той става помощник-печатар в местния вестник Hannibal Journal, където набира статии и хумористични скечове. На 18, напуска града и започва работа като печатар в Ню Йорк, Филаделфия. На едно пътуване до Ню Орлиънс по Мисисипи, Твен се вдъхновява да стане лоцман на параходен кораб. Той изучава теченията по Мисисипи повече от две години преди да получи лиценза си за лоцман през 1859 година. Докато се обучавал, Самюел убеждава брат си Хенри да работят заедно, но малко по-късно той загива при експлозия на един от параходите. Самюел се обвинява за смъртта на брат си до края на живота си. След тази трагична случка той продължава да плава по реката като лоцман на параход до избухване на Гражданската война в Америка през 1861 година, когато трафикът по Мисисипи драстично намалява.

Марк Твен се присъединява към брат си Орион, който същата година на избухването на войната става секретар на губернатора на Невада. Двамата предприемат пътуване, което трае две седмици и се озовават в град Вирджиния, който е известен с мините за добив на сребро. Твен решава да стане миньор, но бързо се проваля в това начинание. Започва работа в местния вестник, където за първи път използва своя псевдоним. След известно време, през 1864 година се мести в Сан Франциско, където пак работи като журналист. Литературният му успех идва с написването на „Известната подскачаща жаба на окръг Калаверас” през следващата година. Това му носи световно внимание. Следват доста пътувания – до островите Хавай, до Средиземноморието, до Европа, до Средния Изток. При последното той написва популярната колекция от пътнически писма, по-късно публикувана под заглавие The Innocents Abroad. На това пътуване среща и бъдещия си зет.

Марк Твен твърди, че се е влюбил от пръв поглед, когато Чарлз Лангдън му показал снимка на сестра му Оливия. През 1868 година, те започват да си кореспондират чрез писма, и тя отхвърля първото му предложение за женитба. Два месеца по-късно обаче, те се сгодяват и след година се женят в Елмира, Ню Йорк. Семейството живее в Бъфало до 1871 година. Там Марк Твен притежава дял от вестника Бъфало Експрес. Докато живеят там, синът им Лангдън умира от дифтерия на 19 месечна възраст. Летата, Марк Твен прекарва в Елмира, където написва голяма част от произведенията си – Приключенията на Том Сойер /1876/, Приключенията на Хъкълбери Фин /1885/, Един янки в двора на крал Артур /1889/, Принцът и просякът /1881/, Животът по Мисисипи /1883/. Интересен факт е, че той е първият автор, който написва целия ръкопис на книгата за Том Сойер на печатна машина.

След Бъфало, семейството се връща да живее в Елмира, където се раждат трите им дъщери – Сузи, Клара и Джейн. Бракът на Марк Твен и съпругата му Оливия трае 34 години, до смъртта й през 1904. Двамата живеят седемнадесет години в Quarry Farm, къщата, която е подарък от сестрата на Оливия, Сюзън Крейн. Тя била построена на тихо място, така че Марк Твен да може да работи спокойно. Отделният кабинет, в който работел бил направен главно заради пристрастеността му към тютюна. Той непрекъснато бил с лулата в уста, а в кабинета можел да пуши колкото иска, без да пречи на околните.

Марк Твен, спечелва доста пари от творбите си, но изгубил повечето от тях в неподходящи инвестиции, най-вече за нови изобретения и технологии. Също така част от тях изгубил, при влагането им в негова издателска къща, която първоначално имала успех, но бързо стигнала до банкрут. Писането и изнасянето на лекции му помогнало да се закрепи финансово, а нещата се оправили след като неговия приятел Хенри Роджърс, финансист, поел контрол върху управлението им и скоро му изплатил всичките дългове.

Марк Твен минава през период на дълбока депресия, който започва със смъртта на дъщеря му Сузи през 1896, на съпругата му Оливия през 1904, и другата му дъщеря Джейн през 1909. Същата година внезапно почива и най-близкия му приятел Роджърс. През 1906, той позволил да му направят няколко автобиографични портрета, които са продадени в полза на приятелка, Ина Кулбрайт, която загубила всичко по време на земетресението в Сан Франциско. Същата година формира клуб, наречен Angel Fish, в който членуват момичета от 10 до 16 годишна възраст, които Твен възприема като внучките, които няма.

Собственото предсказание на Марк Твен за кончина му се сбъдва. В деня на раждането му минава Халеевата комета, и той смята, че ще си отиде от света отново с нея. И наистина той умира от сърдечен удар ден преди тя отново да мине покрай Земята, на 21 април 1910 година.

Никос Казандзакис

 Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател на 20 век, като най-прочутото му произведение е романът „Зорбас Гръкът”. Той не става световно известен, докато не се появява филмът на Майкъл Какоянис през 1964, базиран върху книгата.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г, в Крит, който по това време все още е под управлението на Османската империя. Фамилията му е с турски произход, идва от корена „казан”, а окончанието е типично за фамилните имена на Крит и означава в превод „син на”. Така буквално преведено Казандзакис означава син на казанджия.

Семейството му бяга в Пирея, където търси убежище след избухване на критското въстание. Там остават за шест месеца. Тогава Казандзакис е на шест годишна възраст и разбира колко е труден животът на бежанец, който той е принуден да води. Така писателят е отгледан сред селяни в своята младост. Той посещава Францисканското училище на свещения кръст, което се намира в Наксос. Там научава френски и италиански. През 1899 г, мирът е възстановен и семейството се връща в родния си град. Казандзакис завършва гимназията в Ираклион.

През 1902 г, Казандзакис учи право в университета в Атина, и после отива в Париж за да учи философия. Там е силно повлиян от Хенри Бергсън. Когато се връща в Гърция, започва да превежда философски трудове. През 1914 г среща Агелос Сикелианос, с когото пътуват заедно две години, на места, където гръцкото православно християнство процъфтява.

Казандзакис се жени за Галатея Алексио през 1911 г, но се развеждат през 1922 г. След това той се жени пак, за Елени Самиоу през 1945. След 1922, той посещава много места – Париж и Берлин от 1922 до 1924; Италия, Русия и Испания (1932), по-късно в Кипър, Египет, Чехословакия, Ница, Китай и Япония. Докато се намира в Берлин, Никос Казандзакис открива комунизма и започва да се възхищава на Ленин. Посещава Съветския съюз, където става свидетел на издигането на Сталин и илюзиите му са разбити от съветския начин на комунистическо управление. По това време вярванията му се заменят от по-универсална идеология.

През 1945 година, Никос Казандзакис става лидер на партия от леви не комунисти и влиза в гръцкия парламент като министър без портфейл. На следващата година се оттегля от поста. През 1946, обществото на гръцките писатели предлага Казандзакис и Сикелианос за Нобеловата награда за литература. През 1957, той изгубва съревнованието за наградата от Албер Камю само с един глас. По-късно същата година, макар да страда от левкемия, той заминава на една последна обиколка из Китай и Япония. При полета на връщане той вече не се чувства много добре. Откаран е в болница в Германия, където умира. Погребан е до стената обграждаща гр.Хераклион, защото църквата забранява да бъде погребан в гробището. На надгробната му плоча пише: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.”.

Първата творба на Никос Казандзакис е приказката „Драконът и лилията”, която подписва с псевдоним Карма Нирвами и е публикувана през 1906 г. Най-известните му произведения са – Зорбас Гръкът (1946), Гръцката страст (1948), Капитан Михалис (1950), Последното изкушение на Христос (1951), Свети Франсин (1956), както и др. През 1961 година публикува „Докладът на Греко”, която съдържа както измислени, така и биографични елементи.

Майн Рид

 Майн Рид (Thomas Mayne Reid) е роден на 4 април 1818 година, в Балируни, близо до Кетърсбридж, северна Ирландия. По бащина и по майчина линия обаче той е шотландец по произход. Баща му, преподобния Томас Майн Рид, бил главен чиновник на общия съюз на презвитерианските църкви в Ирландия. Баща му иска да се продължи семейната традиция, поставена от дядо му, преподобният Майн, който емигрирал в Ирландия седемдесет години преди раждането на писателя, и поради тази причина го записва в кралското академично училище Белфаст. Въпреки, че Майн Рид учи там четири години не успява да се мотивира достатъчно, за да завърши и си вземе дипломата. Той се връща в Балируни, за да преподава и работи като частен учител в заможни семейства. Той обаче бързо се отегчава от този живот и жадува за приключения.

Така през декември 1839 г, Майн Рид тръгва за Ню Орлиънс, където пристига на следващия месец. Той много бързо изхарчва парите, с които разполага, замаян от красотата на града. Налага му се да търси работа и започва като чиновник във фабрика за царевица, но напуска веднага щом разбира, че фирмата всъщност търгува с роби. Той не може да се примири, че трябва да надзирава и бичува живи хора. Така той тръгва на север и се озовава в Тенеси, където обучава децата на плантатор, във владенията му близо до Нешвил. От това преживяване по-късно, след двайсет години се ражда книгата „Дивите ловци”. След смъртта на неговия работодател, Майн Рид преподава малко в училището в Нешвил, а по-късно работи и като чиновник.

Есента на 1842 г, Майн Рид пристига в Питсбърг, Пенсилвания, където започва литературната си кариера като пише проза и поезия за Morning Chronicle, под псевдоним „бедният учен”. Пролетта на 1843 се мести във Филаделфия, където остава три години. През това време работи като журналист. Там среща Едгар Алън По и стават приятели по чашка. Когато избухва американско – мексиканската война през 1846, Рид работи като кореспондент на New Your Helard в Нюпорт. През ноември 1846, Рид се присъединява към първа доброволческа пехота на Ню Йорк, като втори лейтенант. Януари следващата година напускат Ню Йорк на кораб. Ранен е по време на битката при Чапултапек, като го считат за загинал, дори семейството му получава вест за смъртта му. През септември, заради проявена смелост е повишен в първи лейтенант. През 1848 се връща с полка си в Ню Йорк, и напуска армията с чин капитан, като използва това звание до края на живота си. През 1849 написва първата си книга „ Живот на война”. Малко по-късно същата година в Ню Йорк, писателят събира отряд в помощ на Унгарската революция, но когато пристигат в Париж, разбират че тя вече е потушена. Прибира се в Ирландия, където написва втория си роман „Ловци на скалпове”.

След това Майн Рид се мести в Лондон. През 1853 се жени за Елизабет Хайд, дъщеря на неговия издател. Тя е 15 години по-млада от него, но двамата остават заедно до смъртта на писателя. През следващите петнайсет години, Майн Рид написва много от известните си произведения – Белият вожд (1855), Квартеронът (1856), Оцеола (1858), Конникът без глава (1865). Последната книга го спасява от банкрут, тъй като Майн Рид харчи парите си веднага щом ги получи, а точно тогава затъва в доста дългове, защото иска да си построи „хасиенда”. След това веднага се впуска в нова неуспешна авантюра, като основава собствен вестник, от който излизат само 22 броя.

Майн Рид решава да се върне в Америка, където се надява да възстанови поне част от предишната си слава и добро финансово положение. През 1868 г, написва „Безпомощната ръка”, но Америка не го посреща по начина, на който Рид се надява. Старата рана от войната започва да напомня за себе си и той е хоспитализиран за няколко месеца. По съвет на приятел, приема американско гражданство, за да може да получава пенсия като инвалид от войната. През престоя в болницата на няколко пъти е толкова зле, че едва го спасяват. Съпругата му мрази Америка и през 1870, двамата се връщат в Англия и заради влошеното му здравословно състояние и заради неплатежоспособност.

Въпреки вложеното си здраве, Майн Рид продължава да пише. Живеят от военната му пенсия. В края на 1874 година, здравето му отново се влошава рязко. На ранения му крак се образува абсцес, който заразява кръвта. Но Рид устоява на болката и успява макар и мъчително да се възстанови. Но до края на живота си се придвижва с патерици. Тогава се пристрастява и към наркотиците. Основно пише, за да може да плаща лечението и лекарствата си, и така се появяват още няколко нови романа.

През октомври 1883 година, раната поваля Майн Рид на легло. Той пак пише роман за спомени от мексиканската война, но е толкова зле, че този път не устоява на болката и умира на 22 октомври. Погребан е в лондонското гробище Кенсал Грийн, а надгробният му камък е украсен от котва, сабя и стих от една негова книга.

Кен Киси

 Кенет Елтън „Кен” Киси (Kenneth Elton Kesey) е роден на 17 септември 1935 година в Ла Юнта, Колорадо, във фермерско семейство. През 1946 година семейството се мести в Спрингфийлд, Орегон. И в гимназията, и в колежа, Киси бил шампион по борба, в категорията до 174 паунда, и почти се класирал за олимпийския отбор, но сериозна травма на рамото му попречила да продължи с кариерата на борец.

През 1956 година, докато посещава университета в Орегон, той се венчава за ученическата си любов Норма Хаксби, с която се запознава още в седми клас. Те имат три деца, Джед, Зейн и Шанън. По-късно Киси има още едно дете, Съншайн, през 1966, докато пътува с артистичната група, в която участва.

Кен Киси завършва университета с диплома за реч и комуникация. През 1959 година написва „Зоологическа градина”, а на следващата „Края на есента”, но и двете не са публикувани. Докато е в Станфорд, през 1959 година Киси заявява доброволно участие в проекта МKULTRA, провеждан в болницата за ветерани Менло Парк, финансиран от CIA. Проектът имал за задача да изучи ефектите на психоактивните наркотици като ЛСД, ДМТ, кокаин и още други. Ролята му на „опитно свинче” в този проект и работата му в болницата, го вдъхновяват да напише през 1962 година най-известната си книга „Полет над кукувиче гнездо”. Успехът на книгата и продажбата на къщата му в Станфорд му позволяват да се премести да живее в Ла Хонда, Калифорния. Там често организира партита наречени “Acid Tests” /киселинни тестове/, тъй като включвали музика, разнообразни ефекти като затъмнени светлини и флуоресцентна боя, и разбира се ЛСД.

Идеята за „Полет над кукувиче гнездо” му хрумва, докато работи нощна смяна в болницата за ветерани. Там, Киси прекарвал времето си, разговаряйки с пациентите, понякога под влиянието на наркотиците, с които той се съгласил да експериментира. Киси не вярвал, че тези хора са луди, а че обществото ги е прокудило, защото не пасват на конвенционалните идеи на обществото за начина, по който би трябвало да се държи един човек. След успеха на книгата, е направена пиеса по нея, а по-късно и сценарий за филм. Филмовата адаптация печели „голямата петица” на академията за награди – за най-добър филм, за най-добър актьор, за най-добра актриса, най-добър режисьор и най-добър сценарий.

Първоначално Кен Киси участвал в създаването на филма, но напуснал две седмици преди началото на продукцията. Той твърдял, че никога не е гледал филма, заради иск за двадесет хиляди долара, които първоначално му били платени за филмовите права.

През 1964 година е публикувана следващата му новела „ Някога велика нация”, като при издаването й Киси трябвало да присъства в Ню Йорк. Той и няколко приятели формират група, която наричат „Веселите пакостници”, и предприемат пътешествие с автобус, за да стигнат дотам, като по-късно описват събитието, опитвайки се да създадат изкуство от ежедневния живот. И този роман, за чието представяне отиват е филмиран по-късно, а филмът е първият, който е излъчен по НВО.

Кен Киси е арестуван през 1965 година за притежание на марихуана. В опит да излъже полицията, той инсценира самоубийство. Приятелите му оставят колата до една пропаст близо до Еурека, заедно с прощална бележка в нея. Той бяга в Мексико, скрит в багажника на колата на негов приятел. Когато се връща след осем месеца е арестуван и пратен в затвор в Калифорния за пет месеца. След освобождаването му, се връща да живее в семейната ферма в Орегон.

През 1994 година, Кен Киси пътува из страната с членовете на „Веселите пакостници”, изнасяйки музикална пиеса, която той написва за милениума, под заглавие: ‘Twister: A Ritual Reality” /реалността на ритуала/. След това Киси основно прекарва времето си в Плезънт Хил, Орегон, появявайки се понякога на рок концерти или фестивали. Една от причините Киси да не се появява толкова извън дома си, е загубата на сина му Джед, който загива в автомобилна катастрофа през 1984 година. Близо до дома му, има издигната паметна плоча за него.

Последната творба на Киси е есе за списание Rolling Stones /търкалящите се камъни/, призовавайки за мир след атаката на 11 септември 2001 година.

През 1997 година здравословното състояние на Киси започва да се влошава и същата година той получава удар. Малко след това му е поставена диагноза – диабет. През 2001 година, Киси претърпява операция на черния дроб за отстраняване на тумор. Той не успява да се възстанови от операцията и умира от усложнения на 10 ноември 2001 година, на 66 годишна възраст.

Кен Киси – библиография

Ето и някои от по-зивестните новели, сборници, есета и пиеси на Кен Киси:

One Flew Over the Cuckoo’s Nest – 1962 – Полет на кукувиче гнездо

Genesis West: Volume Five – 1963

Sometimes a Great Notion – 1964

Kesey’s Garage Sale – 1973

Demon Box – 1986

Caverns – 1989

The Further Inquiry – 1990

Sailor Song – 1992 – Песента на моряка

Last Go Round – 1994, съавторство с Ken Babbs

Twister – 1994

Kesey’s Jail Journal – 2003

Йохан Волфганг фон Гьоте

 Йохан Волфганг фон Гьоте е роден във Франкфурт на Майн, първо дете на адвоката Йохан Гьоте и Катрин, дъщеря на кмета на Франкфурт. Той има много спокойно и забавно детство, което майка му има голямо внимание върху литературните му аспирации. Той получава богато домашно възпитание след като има неприятности в училище. На 16 годишна възраст започва да учи право в Лайпцигския университет, също така учи и рисуване. Неуспешна любовна афера вдъхновява първата му пиеса „Капризите на любимата”. След като боледува известен период подновява обучението си в Залцбург. Започва да практикува право, а през 1774 година публикува първия си роман „Терзанията на младия Вагнер”, написан под формата на писма.

През 1775 г. Гьоте е извикан на служба в малкия замък във Ваймар, където властва херцог Карл Август. Там той работи в няколко правителствени офиса. Във Ваймар той няма време да публикува, защото работи много – като член в консулство, член на военната комисия, директор на пътища и услуги, а също така се занимава и с финансовите дела на двора. Формулира и собствена теория за черепа, след като открива междучелюстна кост. Той има доста гледни точки, свързани с метафизиката и произхода.

По това време Гьоте се влюбва в по-възрастната и женена Шарлот. Освободен е от ежедневните си задължения, за да може да пише. Увлечението му към Шарлот постепенно приключва и той заживява с Кристин Вилпус, която му става любовница през 1789 година, и въпреки натиска на обществото се женят чак 1806 година.

От 1786 до 1788, Гьоте предприема пътуване в Италия. Той е очарован от Рим, там пише и събира антики и ботанически образци. През 90-те години, Гьоте сътрудничи на вестник Die Horen. През 1795-96 пише за идеите си относно изкуството и литературата в собствения си вестник Propylaen. По време на Френската революция, Гьоте споделя в писма до семейството си как е бил принуден да напусне дома си след като френската армия атакува Прусия, и колко убийства и опожарени селища е видял.

Най-известната творба на Гьоте определено е „Фауст”, като той работи над своя шедьовър почти през целия си живот. Започва да я пише на 23 годишна възраст и завършва втората част през 1832, малко преди смъртта си. Главният герой в книгата е Григориус Фауст, търсач на изгубеното познание. Не е известен прототипът на Фауст, предполага се, че е астролог, който бил експерт в магията и алхимията. В първата част на романа, която е публикувана през 1808 г, Фауст прелъстява и загубва Маргарет, невинно момиче, което е осъдено на смърт, тъй като убива незаконното дете, което ражда от Фауст. Във втората, философска част, Фауст се жени за Елена от Троя и започва да гради идеалното общество.

От 1791 до 1818, Гьоте е директор на дворцовият театър. През 1812 той среща известния композитор Лудвиг ван Бетовен, който се възхищава на Гьоте. Бетовен композира няколко музикални пиеси на базата на текстове, написани от Гьоте.

Гьоте е доста продуктивен и в последния си период. Той написва Kunst and Altertum (1816-1832), Zur Naturwissenschaft (1817-1824), както и своята автобиография „Поезия и истина (1811-1833), завършва и романът Wilhelm Meisters Wanderjahre (1821-1829).Поради големия си интерес през целия си живот към визуалните изкуства, Гьоте пише едни том за теорията на цветовете, който счита за голямо свое постижение. Гьоте отхвърля математическия подход в третирането на цвета и смята, че светлината, сенките и цветовете се асоциират с емоционалното преживяване.

На 74 годишна възраст, Гьоте се влюбва в 19 годишната Улрике фон Леветзов. Тоя я следва в едно нейно пътуване, възлагайки големи надежди, но се връща разочарован във Ваймар. Малко по-късно, на 22 март 1832, Гьоте умира във Ваймар. Той е погребан заедно с Шилер, в мавзолей, разположен в херцогското гробище. Къщата на Гьоте и къщата на Шилер все още са запазени в града, а статуите на тези двама литературни гиганти се издигат пред националния театър.

Джон Ъпдайк

 Джон Хойер Ъпдайк (John Hoyer Updike) е роден на 18 април 1932 година, в Рединг, САЩ. Той израства в близкия град Шилингтън, по-късно семейството се мести в Плоувил. Той се запалва по писателската дейност благодарение на своята майка, която непрекъснато прави опити да публикува своите творби. Той завършва гимназията Шилингът като президент на класа през 1950 година. След това посещава Харвард, където получава пълна стипендия. Решава, че иска да бъде аниматор и посещава курс за изкуство в Оксфорд. След завръщането му в Америка, семейството се мести в Ню Йорк. Там той започва работа към списание The New Yorker, където две години пише своя колонка.

Започва да пише поезия и кратки разкази, които включва в първите си книги – Кокошката на дърводелеца и Същата врата. По това време Джон изживява дълбока духовна криза. Изгубил вярата си, той започва да чете Киркегард и Барт, които дълбоко му повлияват. Но Джон остава вярващ християнин до края на живота си.

По-късно, Джон Ъпдайк се мести със семейството си в Ипсуич. Тук той пише двете си най-известни книги „Зайко, бягай” през 1960 година, която става първата книга от „заешката” четирилогия и „Кентавърът” през 1963 година. Главният герой в „Зайко, бягай” е Хари „Заека” Ангстром, който бил баскетболна звезда в гимназията и който се превръща в най-коментирания герой на Ъпдайк. Книгата е вписана в класацията за 100-те най-велики новели на нашето време.

През 1971 година, Ъпдайк публикува втората книга от поредицата „Заекът се завръща”, а през 1980 година „ Заекът е богат”, която печели трите най-престижни американски награди за литература – наградата за национална книга, наградата на кръга на критиците на национални книги и наградата Пулицър за фантастика. В новелата „ Заекът е богат”, главният герой се оказва собственик на фирма за продажба на Тойота. На Ъпдайк му е трудно да завърши книгата, защото, както сам споделя, му било толкова забавно в измислената страна на заека и неговото семейство. През 1990 година публикува последната книга от поредицата „ Заекът се укротява”, където накрая главния герой умира. Книгата печели Пулицър и наградата на критиците. Той е един от тримата писатели, които се печелили два пъти наградата Пулицър за фантастика.

Джон Ъпдайк се жени за Мери Пенингтън през 1953 година, докато следва изкуство в колежа Радклиф. Тя го придружава в Оксфорд, където той посещава училището по изкуства и където се ражда първото им дете Елизабет през 1955 година. Двамата имат още три деца – писателят Дейвид, роден през 1957 година, Майкъл, през 1959 година и Миранда, през 1960. през 1974 година обаче Мери и Джон се развеждат. Ъпдайк има седем внука.

През 1977 година, Ъпдайк се жени за Марта Бернхард, с която живее в Бевърли Хилс, Масатчузец до смъртта си от рак на белите дробове през 2009 година, когато е на 76 годишна възраст.

Джейн Остин

 Джейн Остин е родена в Стивънтън, Хампшир, където нейния баща, преподобния Джордж Остин е ректор. Тя е втора дъщеря и седмо дете от общо осем, като всички деца оцеляват. Първите 25 години от живота си Джейн прекарва в Хампшир. При неочакваното пенсиониране на баща й, семейството продава всичко, включително пианото на Джейн и се мести в Бат. Тъй като според тогавашните стандарти, тя и по-голямата й сестра Касандра се считат за стари моми, те заминават заедно с родителите си. Откъсната от своите корени и своите приятели, Джейн изоставя писателската си кариера за почти десетилетие.

За разлика от повечето жени по това време, Джейн Остин получава доста обширно обучение като основно е обучавана в къщи. Тя започва да пише още като дете. Баща й подкрепял тази нейна страст като й купувал хартия и бюро за писане и се опитвал да й помага да публикува нещата си. Той умира през 1805 година, и Джейн остава да живее в Саутхамптън със своята сестра и своята майка, която е хипохондричка. През 1809 се местят в Чаутън. Там Остин вече се почувствала като у дома. Тя така и не се омъжила, нямала дори собствена стая, но социалният й живот бил много деен и имала и ухажори. Там тя среща Том Лефрой, към когото е силно привлечена, тъй като споделят подобни интереси и имат еднакво иронично чувство за хумор. Нейната сестра също никога не се жени.

В Чаутън, Джейн Остин написва най-големите си творби сред които „Разум и чувства” (1811), в която се разказва за сестрите Датууд, които се опитват да си намерят подходящи съпрузи, за да си осигурят необходимото социално положение. Във всички романи на Джейн, героините й в крайна сметка се женят. В „Гордост и предразсъдъци” (1813), който е вероятно най-известният й роман, тя описва връзката между Елизабет Бенет, независима и интелигентна дъщеря на джентълмен и Фитзджералд Дарси, богат аристократичен земевладелец. Макар през цялото време характерите им да се сблъскват, и през по-голямата част от действието да не се харесват, в края на книгата те се събират и развитието на сюжета приключва щастливо. „Емма” е роман, написан в комичен тон. Главната героиня се изживява като сватовница, докато накрая сама намира щастието и подходящия съпруг.

През 1816 година, Джейн започва да не се чувства добре. Първоначално тя пренебрегва своето заболяване и продължава да участва в обичайните семейни дейности, както и да пише. Спадът във физическото й състояние до към средата на годината било очевидно, но причината не била ясна. Тя се влошавала постепенно, докато на следващата година умира на 41 годишна възраст. Повечето биографи разчитат на диагнозата, която е вписана от д-р Винсент Коуп, че Джейн Остин умира от болестта на Адисон. В крайна сметка, болестта й била описана като лимфомата на Ходкинс. Има и доста други предположения каква може да е реалната причина за смъртта й.

Джейн Остин продължавала да работи върху своите произведения до сетния си час. През 1817 тя започва нов роман „Братята”, който е публикуван посмъртно през 1825 г, под заглавие Sandition. Но породи влошеното си състояние спира да пише към средата на март. През април, Остин е прикована към леглото. През май, нейния брат Хенри и сестра й, я съпровождат до Уничестър за медицинско лечение, но Джейн умира на 18 юли 1817. Хенри използва връзките си на свещеник и урежда сестра му да бъде погребана до уинчестърската катедрала. На епитафа, който е изобразен върху надгробния й камък, и който е написан от брат й Джеймс, се възхваляват личните й качества, изразява надежда за спасение на душата й, но не се споменават изрично постиженияta на Джейн Остин като писател.

Артър Конан Дойл

 Артър Конан Дойл (Arthur Ignatius Conan Doyle) е третото от десет деца, роден на 22 май 1859 година, в Единбург, Шотландия. И двамата родители са с ирландски произход. Бащата на Дойл умира през 1893 година след много години страдания заради психични заболявания.

Конан Дойл е изпратен да учи в подготвителното училище в Стоунхърст, когато е на девет. След това посещава колежа в Стоунхърст до 1875. От 1876 до 1881 той учи медицина в университета в Единбург. Докато учи той започва да пише кратки разкази и когато е на 20, в местния вестник е публикуван първият му разказ. След университета, той работи като доктор на кораб, при едно пътувате по брега на Западна Африка и след това през 1885 година защитава своя докторат.

През юни 1882 година се присъединява към бившия си съученик Джордж Бъд за съвместна медицинска практика в Плимут, но отношенията им не потръгнали и Дойл решава да започне самостоятелна практика. Така края на същата година се озовава в Портсмут само с десет паунда. Първоначално било много трудно, но докато чакал пациенти, Дойл започнал пак да пише разкази. Така се появява първият разказ „Етюд в алено”, който представя знаменитият герой Шерлок Холмс.

Дойл бил запален спортист. Той играел футбол като вратар, макар и в любителски отбор, също така играел доста добре крокет, а по-късно и голф.

През 1885 година, Конан Дойл се жени за Луиса Хоукинс, която страдала от туберкулоза, и умира през 1906 г. На следващата година се жени за Джейн Елизабет Леки. Джейн умира в Лондон през 1940, няколко години след своя съпруг. Дойл става баща на пет деца – Мери Луис и Артър от първата му съпруга, Денис, Адриан и Джейн от втората съпруга.

Повече информация за творчеството на сър Артър Конан Дойл и библиография на знаменития английски писател.

През 1890 г, Конан Дойлучи офталмология във Виена и на следващата година се мести в Лондон, за да започне практика по специалността.

Според неговата автобиография, нито един пациент не прекрачил прага на кабинета му ,което му давало повече време да пише. Решавайки след това да се посвети на историческите си разкази, той убива Шерлок Холмс в разказа „Последният проблем”, където той се сбива със своя смъртен враг, професор Мориарти и двамата падат заедно във водопада. Реакцията на хората обаче го принуждава да върне героя през 1901 г, когато написва „Баскервилското куче” Холмс се появява общо в 56 кратки разказа в четирите книги на Конан Дойл , а също така героят се появява по-късно и в разказите на други писатели.

Заради събитията в Южна Африка и негодуването по света заради ръководството на събитията от Великобритания, Конан Дойл пише памфлет, озаглавен: „Войната в Южна Африка- причина и ръководство”, с който оправдава ролята на Великобритания в южноафриканската война, и памфлета е широко разпространен и преведен. През 1900 г, за четири месеца работи доброволно като лекар в болница в Блоемфонтейн. Същата година пише книгата „Голямата южноафриканска война”, но вярва, че памфлета, който написал му носи рицарското звание „сър” рез 1902 г. Два пъти се кандидатира за парламента, като обединен либерал, и макар да получава доста гласове, не е избран.

През 1909 г пише друг памфлет „Престъплението на Конго”, тъй като е въвлечен в реформата за освобождаване на щата Конго. През 1912 г, пише „Изгубеният свят”.

Конан Дойл бил страстен привърженик на справедливостта и лично разследвал два приключени случая, които довел до оправдаване на хората в престъплението, в което били обвинени.

След смъртта на доста близки хора, включително първата му съпруга и синът му Артър /наречен Кингсли/, Конан Дойл изпада в депресия и се обръща към спиритуализма, за да търси доказателство, че има задгробен живот. Това води и до разпадане на дружбата му с фокусника Хауърд Худини, който не успява да го убеди, че както при неговите изпълнения, така и медиумите използват трикове.

Конан Дойл е намерен на 7 юли 1930 г, с притисната ръка към сърцето, в къщата му в Кроубъроу, Южен Съсекс. Той умира от сърдечен удар на 71 годишна възраст. Последните думи, които изрича са към жена му, на която казва: „Ти си прекрасна”.

След смъртта му , в негова чест е издигнат паметник – негова статуя, която се намира в Кроубъроу, където прекарва последните 23 години от своя живот.

Астрид Линдгрен

 Астрид Анна Емилия Линдгрен е шведска писателка, която е 25-ят най-талантлив световен автор и е продала около 150 милиона копия на своите книги по цял свят. Най-известните й произведения са „Пипи Дългото чорапче”, „Карлсон на покрива”, „Емил от Льонеберя”, „ Роня, дъщерята на разбойника”, „Братята с лъвски сърца” и още много други.

Астрид Линдгрен е родена на 14 ноември 1907 година, в град Вимербю, и израства в Смоланд, Швеция. Тя е второто от четири деца, има още две сестри и брат, който става член на шведския парламент.

След завършване на училище, Линдгрен започва работа в местния вестник във Вимербю. През 1926 година, тя забременява от главния редактор, и той и предлага брак, когато разбира за това. Тя ме отказва и се мести в Стокхолм, където учи машинопис и стенография. По-късно почти всичките й ръкописи са стенографирани от нея. След няколко месеца ражда сина си Ларс, в Копенхаген и го оставя в приемно семейство.

Въпреки ниските си доходи, Астрид Линдгрен използвала всяка възможност, за да пътува до Копенхаген и да вижда детето си. Така почти всеки уикенд тя прекарвала във влака на път дотам и обратно. След известно време успява да го вземе със себе си, оставяйки го на родителите си, които се грижат за него, докато тя успява да си позволи да го отглежда при себе си в Стокхолм. През 1931 година тя се жени за своя шеф, Стюи Линдгрен, и през 1934 година се ражда второто й дете Карин. Докато Карин била болна, за да я забавлява Астрид измисля героинята Пипи Дългото чорапче, и така по-късно се ражда и самата книга. През 1941 година, семейството се мести в апартамент в Далагатън, където Астрид живее до смъртта си през 2002 година, като няколко години преди това тя почти изцяло губи зрението си.

През 1944 година, Линдгрен печели втора награда в състезанието организирано от издателство „ Рабен и Йорген”, с новелата Britt-Marrie unburdens her heart, а на следващата година печели първата награда с детската книга за Пипи Дългото чорапче. Интересното е, че по същото време изпраща ръкописа на книгата на издателство Бониерс, което я отхвърля за издаване, а тя става една от най-любимите детски книги.

През 1948 година, списание Damernas Varld праща Линдгрен в САЩ, за да пише кратки есета. През 1956 година тя печели наградата за национална детска литература. През 1958 получава наградата Ханс Кристиан Андерсен. На 90-я си рожден ден е обявена за шведка на годината от радио шоу.

През 1976 нараства скандал в Швеция, когато данъчната такса на Линдгрен е вдигната до 102%. Това става известно като „ефекта Помперипоса”, от разказа, който тя публикува по темата същата година. Това е една от причините за смяната на социал – демократичното правителство. Въпреки това Линдгрен си остава верен социалдемократ.

Астрид Линдгрен е известна ревностна защитничка на правата на децата и на животните. През 1944 година получава наградата за защита правото на живот, известна още като алтернативната Нобелова награда. През 1967, „ Рабен и Йорген” установяват годишна награда за литература на името на писателката, в чест на 60-я й рожден ден. След смъртта й, шведското правителство учредява награда Астрид Линдгрен в нейна памет, която е най-голямата световна награда за детска и младежка литература – на стойност пет милиона шведски крони.

3264 Линдгрен е името на малката планета, открита от съветският астронавт Николай Черников през 1978. Шведският микросателит, пуснат в космоса през 1995 година, първоначално е бил наречен Астрид І, като след това решават да наименуват инструментите на героите от нейните книги – Пипи, Емил, Мио.

В нейна памет е направена мемориална скулптура, която е поставена до родния й дом, и се нарича „Езерото на Астрид”. Само на сто метра от скулптурата има музей в нейна памет. След смъртта й през 2002 година, на 94 годишна възраст, писателката е погребана в родния си град Вимербю.

Антоан дьо Сент Екзюпери

 Антоан Жан Батис Мари Рожер дьо Сент Екзюпери (Antoine de Saint-Exupéry) е роден в Лион, на 29 юни 1900 година, в семейството на провинциален благородник. Той е третото от петте деца на Мари и виконт Жан дьо Сент Екзюпери, който бил застрахователен брокер и умира преди четвъртия рожден ден на сина си. По-голяма част от младостта си Антоан прекарва при леля си по майчина линия.

След като се проваля на финалните изпити в подготвителното училище, Сент Екзюпери влиза в училището по изкуства, за да учи архитектура. През 1921 започва военната си служба и е изпратен за Залцбург, за да се обучава за пилот. На следващата година получава лиценза си и е предложен за трансфер към въздушните сили. Борейки се с отхвърлянето на родителите на своята годеница тогава, той решава вместо да отиде във военновъздушните сили, приема работа в офис и се установява в Париж. В крайна сметка годежът се разваля и той работи на няколко места през следващите години без особен успех.

До 1926 г, той успява да започне да лети отново. Той става един от пионерите в международните пощенски полети, в дни когато въздушните сили не се са разполагали с много инструменти. Той работел във въздушната поща по маршрута между Тулуза и Дакар. През 1929 г, Сент Екзюпери се мести в Аржентина, където е назначен за директор на аржентинските пощенски въздушни линии.

Сент Екзюпери публикува първият си разказ „Авиаторът” в списание Le Naire d`Argent. През 1929 г, излиза и първата му книга „Южната поща”. През 1931 г публикува „Нощен полет”, която печели наградата Фемина и му изгражда име като писател. Същата година, той се жени за вдовицата Консуело Сънсин. Това бил бурен съюз, тъй като Екзюпери пътувал много и бил въвлечен в много афери с различни жени.

На 30 декември 1935 г, след почти 20 часов полет, Сент Екзюпери катастрофира по пътя за Сайгон, в пустинята Сахара. Той и неговият навигатор се опитвали да прелетят по-бързо от предишните авиатори пътя от Париж до Сайгон за наградата от 150 000 франка. И двамата оцеляват при катастрофата, но са изправени пред неприятната перспектива от дехидратация в Сахара. Те нямали идея къде се намират. Според неговите мемоари /Вятър, пясък и звезди/, единствените им запаси били грозде, два портокала и малко вино. След спасяването им, Екзюпери коментирал накратко, че имали храна, с която да преживеят едва един ден. Започнали да халюцинират. На третия дени били толкова обезводнени, че престанали да се потят. На четвъртия ден ги намерил един бедуин и им спасил живота. Това преживяване е отразено в началото на книгата „Малкият принц”, която написва през 1942 година.

Сент Екзюпери продължил да пише до 1943 г, когато напуска САЩ с американските екипи, изпратени в северна Африка през Втората Световна война. След това се връща в Америка, а по-късно става разузнавателен пилот.

След почти 25 месеца в Северна Америка, той се връща в Европа, за да лети със свободните френски сили и да се сражава със съюзниците в база, разположена в Средиземноморието. Тогава, на 43 годишна възраст, той е един от най-възрастните мъже на тази длъжност, и изпитва доста болки, заради множеството си фрактури. След като двигателите на самолета отказват при втората му мисия, той е свален на земята за осем месеца, но после е възстановен на служба, по настояване на по-висшестоящи. Чарлз де Гол тогава публично обявява, че Екзюпери подкрепя Германия. Депресиран от случилото се, той започва да пие много.

Последната му задача била да събере информация за движението на германските войски. Вечерта на 31 юли 1944 година, той отлита от въздушната база в Корсика, но така и не се връща. На 1 август една жена съобщава, че в залива близо до Тулон е видяла самолетна катастрофа. Няколко дни по-късно е намерено тяло с френска униформа, което не можело да бъде идентифицирано, и погребали така.

Дълги години се проявили опити да се открие паднали самолет на Екзюпери и да се разбере дали погребаното тяло е неговото. Чак през 1998 г, един рибар намира южно от Марсилия, сребърна гривна за самоличност, на която са изписани имената на Сент Екзюпери и на неговата съпруга, както и на неговите издатели Рейнали и Хичкок, която била закачена на парче плат, вероятно част от униформа. През 2000 година, пак близо до Марсилия, водолаз открива останките на самолет Р-38 Lightning , с какъвто е летял Екзюпери. Останките са извадени чак през 2003, а на следващата година френският отдел за подводни археологични изследвания потвърждава, че това наистина е самолетът на Антоан дьо Сент Екзюпери.

Повечето произведения на Екзюпери са вдъхновени от живота му като пилот. Единствено изключение прави Малкият принц. След така ненадейното му изчезване, посмъртно са издадени ръкописите му от разкази, есета и писма. Името му е увековечено в Пантеона, в Париж.

Александър Дюма

Александър Дюма е роден като Дюма Дейви де ла Пейлетери, и се появява на бял свят на 24 юли 1802 година, в град Вийер Котре, Франция. Той е известен френски писател, най-прочут с историческите си романи, които го правят един от най-четените автори по света. Повечето му романи, включително – Граф Монте Кристо, Тримата мускетари, Двадесет години по-късно, Виконт де Бражелон, първоначално са били издадени на части.

Дядото на Дюма, Александър-Антоан бил френски благородник, който се жени за Мари-Сезет, която е със смесен френско-африкански произход. Техният син Томас-Александър се жени за Мари-Луиза, която е дъщеря на собственик на хан. Баща на Дюма, който по това време е генерал на армията, изпада в немилост и е лишен от средства, когато сина му се ражда.

Баща му умира ненадейно през 1806 година. Неговата вдовица нямала голяма възможност да даде необходимото образование на сина си, но Дюма четял всичко, което му попаднело. Затова пък нейните истории за смелостта на баща му, по време на службата му в армията на Наполеон, вдъхновявали живото му въображение за приключения. Въпреки че били бедни, те притежавали неопетнената репутация на баща му и аристократичната си позиция. Благодарение на тях Дюма се мести в Париж, когато е на 21, където започва работа в офиса на Орлеанският херцог, Луи – Филип.

Докато работи в Париж, Александър Дюма започва да пише статии и пиеси. През 1829 година, написва „Дворът на Анри ІІІ”, а на следващата година – пиесата „Кристина”. Те печелят широката публика, и благодарение на този успех, Дюма успява да се посвети изцяло на писането. Същата година участва в Юлската революция, в следствие на която от трона е свален Шарл Х и се възкачва бившият му работодател, Луи – Филип.

След това, Дюма започва да пише романи. Той се оказва доста проницателен и вижда бъдещето в търсенето на романи на части. Така той пренаписва една от пиесите и я продава като такъв вид роман, под заглавието „Капитан Пол”. В периода 1839-41, заедно с помощта на няколко приятели, Дюма издава колекция от есета за известни престъпници. С учителя си по фехтовка издават „Учителят по фехтовка или Осемнадесет месеца в Санкт Петербург”, посветена на живота на И.Аненков и неговата съпруга, разказвайки за събитията в Русия по време на декемврийската революция.

През 1840 година, Дюма се жени за актрисата Ида Ферие. Той обаче има доста афери, като в следствие на това има поне три извънбрачни деца. Едно от тях, кръстено на него, Александър Дюма – син, също става известен писател.

През следващите години, Дюма става майстор на романа подлистник. Тогава написва най-известните си творби. През 50-те години започва да пише и исторически романи. Мерикур се шегува с Дюма, отпечатвайки памфлет под заглавие „Фабрика за романи, търговски дом Александър Дюма и ко”. Всъщност това не е далеч от истината, тъй като Дюма е написал двеста седемдесет и седем тома, които се отличават със стил и композиция, макар и доста от тях да са написани с помощта на приятели, е изключително обемно творчество. Творбите му донасят голямо богатство, но Дюма е разточителен по характер и харчи много. Замъкът Шато Монте Кристо, който построява, е винаги пълен с всякакви хора, които се възползват от щедростта му.

Когато Луи – Филип е свален от власт и на негово място идва новоизбраният президент Наполеон ІІІ, той не гледа с добро око на писателя. Така през 1851, Александър Дюма бяга в Брюксел, а след това предприема пътуване до Русия, където е доста популярен. Било достатъчно някой да извика: „Ето го Дюма!”, за да се предизвика фурор сред тълпата. Едно от най-значимите събития в живота на Дюма е запознанството му с Гарибалди. Той съпровожда своя герой в Италия, където взимат участие в национално освободителното движение на Италия, в похода до Сицилия и свалянето на неаполитанския крал. Той остава известно време в Италия, на длъжността директор н а националните музеи в Неапол. През 1866 г, Дюма е военен кореспондент по време на войната между Прусия и Австрия.

Последните години от живота си, Александър Дюма прекарва в крайна бедност. От пълна мизерия го спасяват дъщеря ме и синът му, които вървят по стъпките на баща си и стават писатели. Войната между Прусия и Австрия е в разгара си и смъртта на писателя минава почти незабелязано. Така в малкия град Пюи, на 6 декември 1870 година, умира Александър Дюма, превърнал се в любим автор на редица поколения.

Айзък Азимов

 Точната дата на раждане на Айзък Юдавич Азимов не е известна, но се приема, че е 2 януари 1920 година. Той е роден в малкото селище Петровичи, намиращо се в тогавашната Руска съветска федеративна социалистическа република, днешна Беларусия, в еврейско семейство на мелничари. Семейството емигрирало в Америка, когато Айзък бил три годишен. Тъй като родителите разговаряли с него само на идиш /еврейски/ и английски, а той израснал в Бруклин, Ню Йорк, така и не се научил да говори руски. Семейството отворило там сладкарски магазин и всички очаквали, че ще продължи бизнеса.

Айзък Азимов се научил да чете на пет годишна възраст и в млада възраст започнал да чете научнофантастични списания, макар баща му принципно да му забранявал. На 11 годишна възраст започнал да пише кратки разкази, а на 19 вече ги продавал на различни научнофантастични списания. Айзък посещава обществени училища в Бруклин, след това отива в колежа Seth Low Junior за две години, а през 1939 получава магистърска степен от Колумбийския университет, където през 1948 година защитава докторската си степен в областта на биохимията. През Втората световна война работи във военно – въздушната експериментална станция на военния флот на Филаделфия. След края на войната служи още девет месеца в американската армия и е освободен с почести.

След защитата на доктората си, той се присъединява към факултета на Бостънският университет по медицина. Там получава титлата доцента, а през 1979, университета го награждава за неговите трудове и той е повишен в професор по биохимия.

През 1942 година, Айзък Азимов се жени за Гертруд Блугерман, с която имат две деца, Дейвид и Робин. През 1973 обаче те се развеждат след като живеят разделени от три години преди това, и по-късно същата година Азимов се жени за Джанет Дженсън.

Азимов бил клоустрофил, т.е. човек, който обичал тесните и малки пространства. Детската му мечта била да има будка за вестници, в която да може да се затвори сам и да чете. В същото време изпитвал страх от летене и през целия си живот два пъти се наложило да се качи на самолет, и то по време на военната му служба. Тази фобия се отразява в отделните разкази от неговото творчество. Той не пътувал дълги разстояния, за да не се качва на самолет.

Айзък Азимов бил много добър оратор и често бил основен участник в семинари за научна фантастика. Той търпеливо отговарял на стотици въпроси. Интересно е, че сякаш този спокоен характер съответствал на това, че нямал толкова развита ловкост, така и не се научил да плува или да кара колело, единствено можел да кара кола.

Азимов членувал активно в редица известни литературни клубове и общества. През 1984, Американската хуманистична асоциация го обявява за хуманист на годината, а на следващата година до смъртта си той изпълнява длъжността на президент на организацията, негов наследник с тава неговият приятел и писател Кърт Вонегът.

През 1977 година, Айзък Азимов преживява инфаркт и се налага да му направят операция за троен байпас през декември 1983 година. През 1992 той умира в Ню Йорк, като оповестяват, че причина за смъртта е отказ на сърцето и бъбреците да работят. Десет години след смъртта му, неговата съпруга Джанет издава автобиография на Азимов „Беше един добър живот”, където се престрашава и разкрива, че истинската причина за смъртта на Айзък Азимов е инфекция, причинена от вируса на СПИН, след преливане на заразена кръв по време на операцията за байпас.

Азимов е известен с книгите си, тясно свързани с научната фантастика. Сред най-известните са – Аз, роботът; Стоманените пещери; Краят на вечността; Голото слънце; Самите богове, както и поредицата за Фондацията. Награден е с множество награди сред които пет награди „Хюго”, две награди „Небюла” и още много други.

Айзък Азимов – библиография

Айзък Азимов е сред най-плодовитите писатели, като ни е оставил стотици разкази и десетки новели. Някои от тях са съавторство с жена му – Джанет Азимов. Освен фантастичните романи, Азимов е написал и сериозно количество научни трудове и есета.

I, Robot – 1950
Pebble in the Sky – 1950
The Stars, Like Dust – 1951
Foundation – 1951
The Currents of Space – 1952
Foundation and Empire – 1952
David Starr, Space Ranger – 1952
Second Foundation – 1953
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids – 1953
The Caves of Steel – 1954
Lucky Starr and the Oceans of Venus – 1954
The Chemicals of Life – 1954
The Martian Way and Other Stories – 1955
Lucky Starr and the Big Sun of Mercury – 1956
Inside the Atom – 1956
The Naked Sun – 1957
Lucky Starr and the Moons of Jupiter – 1957
Earth Is Room Enough – 1957
Only a Trillion – 1957
Building Blocks of the Universe – 1957
Lucky Starr and the Rings of Saturn – 1958
The World of Nitrogen – 1958
The World of Carbon – 1958
The Death Dealers – 1958
Nine Tomorrows – 1959
The Clock We Live On – 1959
Asimov on Numbers – 1959
Words of Science and the History Behind Them – 1959
The Wellsprings of Life – 1960
Life and Energy – 1962
The Human Body: Its Structure and Operation – 1963
The Human Brain: Its Capacities and Functions – 1963
The Rest of the Robots – 1964
The Universe: From Flat Earth to Quasar – 1966
The Neutrino – 1966
Is Anyone There? – 1967
Through a Glass, Clearly – 1967
Asimov’s Mysteries – 1968
Photosynthesis – 1968
Nightfall and Other Stories – 1969
The Early Asimov – 1972
The Best of Isaac Asimov – 1973
Tales of the Black Widowers – 1974
Our World in Space – 1974
Buy Jupiter and Other Stories – 1975
Asimov On Astronomy – 1975
Please Explain – 1975
The Bicentennial Man and Other Stories – 1976
Asimov On Physics – 1976
More Tales of the Black Widowers – 1976
Murder at the ABA – 1976
The Key Word and Other Mysteries – 1977
The Collapsing Universe – 1977
Extraterrestrial Civilizations – 1979
Casebook of the Black Widowers – 1980
Visions of the Universe with coauthor Kazuaki Iwasaki – 1981
Foundation’s Edge – 1982
The Complete Robot – 1982
Exploring the Earth and the Cosmos – 1982
The Robots of Dawn – 1983
Norby, the Mixed-Up Robot – 1983
The Winds of Change and Other Stories – 1983
The Union Club Mysteries – 1983
Norby’s Other Secret – 1984
Banquets of the Black Widowers – 1984
Asimov’s New Guide to Science – 1984
Norby and the Lost Princess – 1985
Norby and the Invaders – 1985
Robots and Empire – 1985
The Disappearing Man and Other Mysteries – 1985
Foundation and Earth – 1986
The Alternate Asimovs – 1986
Norby and the Queen’s Necklace – 1986
The Best Science Fiction of Isaac Asimov – 1986
Robot Dreams – 1986
The Best Mysteries of Isaac Asimov – 1986
Norby Finds a Villain – 1987
Prelude to Foundation – 1988
Norby Down to Earth – 1988
Azazel – 1988
Understanding Physics – 1988
Vol. I, Motion, Sound, and Heat
Vol. II, Light, Magnetism, and Electricity
Vol. III, The Electron, Proton, and Neutron
Norby and Yobo’s Great Adventure – 1989
Asimov’s Chronology of Science and Discovery – 1989
Robot Visions – 1990
Puzzles of the Black Widowers – 1990
Norby and the Oldest Dragon – 1990
Norby and the Court Jester – 1991
Asimov’s Chronology of the World – 1991
Isaac Asimov’s Guide to Earth and Space – 1991
Atom: Journey Across the Subatomic Cosmos – 1991
Forward the Foundation – 1993
Mysteries of deep space: Quasars, Pulsars and Black Holes – 1994
Gold – 1995
Magic – 1996
The Return of the Black Widowers – 2003
The Moon – 2003
The Sun – 2003
Jupiter – 2004
The Earth – 2004
Venus – 2004